В средата на деведесетте години, тогава, когато нищо не тежеше в джобовете ни и бяхме толкова леки, че подобно на хората от картините на Шагал лесно се отделяхме от земята, имахме нужда от сигурна упора, която да ни задържа, за да не полетим. Едно мазе на стара кооперация в центъра на София се превърна в пристан за всички нас, интересуващите се от фотография, младежите с неизменно висящия на врата фотоапарат, за който почти не се намираха филми. Разговори, конкурси, споделени преживявания, книги, Петър Божков, вече възрастен, отбиващ се по пантофи... В тази кутийка с малко, правоъгълно прозорче, от което ни наблюдаваха кварталните котки, всичко се случваше магически лесно (напук на трудната ситуация навън, липсата на хляб и фотографски материали), благодарение на един харизматичен и чудноват човек – Николай Трейман. Коко, както всички го наричаме – потомствен фотограф, планинар, обичащ България пътешественик, любител на странните предмети и извънредно кратките тостове, по това време създаде не просто фотоклуб „Паралакс”, а общност от единомишленици, в която различията бяха далеч по-маловажни от общото, което ни свързваше – нетърпението да видим света през визьора на фотоапарата.

 

Много неща се промениха от онези най-успешни, макар и най-тежки за българската фотография години до днес – Петър Божков си отиде от този свят, наред с редица други майстори на изобразителното средство, списание „Българско фото” остана в историята, подобно на следващите опити за периодични издания, посветени на фотографията, изложбите в гелария „Макта” се превърнаха в спомен, така както и „Фотоваканция” в стария ѝ формат... Неведнъж бяхме разтърсвани от разместването на културните и политическите пластове, правителства идваха и си отиваха, мечтите ни се въздигаха и сгромолясваха... Но фотоклубът не спря да провежда своите сбирки. Само пейзажите през прозорците се сменяха –улица „Княз Борис I”, булевард „Мадрид”, „Княжевската градина”, църквата „Св. Неделя”, булевард „Граф Игнатиев”. Вътре всичко си беше все същото, сякаш незасегнато от напрежението навън (или пък напук на него) – приятелската атмосфера, изпълнената с фотографии маса, албумите, преминаващи от ръка на ръка, прожекциите и чашата вино... Костелив орех се оказа този „Паралакс”! Може би, защото неговият ръководител никога не избра посоката на течението. Тъкмо напротив, целта му и днес блещука някъде там, наобратно – ако останалите търсят непознатото, той се обръща към всекидневното; на пътуванията до екзотични страни, той противопоставя пътешествията из Трънския край; докато останалите се стремят към бъдещето, неговият всеизвестен девиз е „напред към миналото”; ако самата фотография му казва „виж, за да научиш”, то той ѝ се противопоставя с „научи, за да видиш”. Наобратно на съвременния припрян и нехаещ за бавно случващата се фотография свят е и идеята му за съзадаването на Тригодишна фотографска школа. Та кой днес би могъл да отдели толкова време за снимане, пътувания, разговори, обсъждания – все срещи на живо в това трескаво, несигурно, колебливо и дигитално „тук” и „сега”? Човек би си помислил, че за да влезе в крак с настоящето, „Паралакс” би трябвало да ускори темпото, да забърза случването, да опрости посланията си... Но вече е доказано през десетилетията – Паралаксовото време-пространство не функционира така. То съществува успешно в някаква друга, паралелна вселена – сбирките имат само начален, но не и краен час, маршрутите започват отнякъде, но не се знае къде ще завършат, срещите не се насрочват на кръгъл час, никога нищо не е готово навреме, но всъщонст не се закъснява... Неусетно всички докоснали се до тази противоречива очарователност, независимо от своите идеи, постижения и убеждения, постепенно заживяват с фотографията. Моментното любопитство плавно преминава в дълбоко осъзнаване на художествените възможности на медията. В тази, същата Паралаксова реалност, не е невъзможно Ралф Гибсън да получи по скайп специална софийска торта за своята осемдесетгодишнина или Робърт Франк да заяви по телефона „чакам ви утре на гости!”, докато отсрещната страна се намира някъде из разбитите пътища в района на Перник. Нещо в атмосферата и обмяната на енергиите в Тригодишната школа ще да е (все пак три не е случайно число!) причината за упоритото ѝ съществуване. В човещината и приятелството, в истинската привързаност към фотографията, в равнопоставеността не само между пирсъстващите (къде иначе учениците и студентите ще имат възможността да споделят тясно диванче с проф. Цочо Бояджиев, който, с присъщите му скромност и уважение, мълчи и слуша онова, което другите говорят, макар винаги да има какво да каже), но и между темите, които всяка година изправят курсистите пред нови визуални и смислови предизвикателства – уличната фотография и студиото, концептуалността и сучайността, движещият се и застиналият образ, американският и европейският поглед през визьора... Разгледайте този албум и сами преценете – днес може ли да се живее с фотографията и така? Бавно, смислено, аналогово, на живо, с повече заедност и по-малко суета, с уважение не само към образите, но и към думите, с поклон дред насрещността, с равносметката, че значим е не само резултатът, но и пътят (физически и духовен), извързян до крайната цел.

​

Катерина Гаджева – изкуствовед,

курсист в миналото, преподавател в настоящето